“Тялото е това потегляне на себе си към себе си”.
(Ж. Л. Нанси)

 

 

 

Падащият човек.
Мечтая за своето падащо тяло. Мечтата за моето падащо тяло ме потапя дълбоко в твърдото стъпване.
Без моето падащо тяло пространството остава бедно.
Това тяло е чистия край на всичко започнато. То е последното мое качество. То е последното което искам да кажа. Да падна своето тяло е последното което ще направя.
Падащото тяло е чиста есенция. Не се фалшифицира, не се смесва. Избирам го защото не мами. Избирам го защото е непоносимо. То е смаяната, взривена сигурност.
Най-красивото мое тяло е падащото. Най-щастливото мое тяло е падащото.
Падането на моето тяло ме кара да търся високи места, те ми дават дългото връщане от което имам нужда. Връщането на тялото е пълно с памет.
Когато тялото ми пада то не върши това за което е предназначено. Когато мечтая за моето падане излизам от тесния отрязък от време което запълвам.
Никой не може да ми отнеме моето падащо тяло. Никой не може да пада вместо мен. Никой не може да се връща с мен. Можем само да отиваме, да стигаме, да почиваме, да споделяме, но никога да се връщаме. Различно е.
Има три съвършени форми на човешкото тяло:
първата и най-чиста е прохождане.
Втората и най-мощна е крачещият човек (ходещата фигура). Третата – фигурата на духа – е падащата. Тя е тялото на духа, който го обезтелесява. Това е утвърждаване отвъд собственото тяло, то отива чак до създаване на едно ново тяло – падащото. Това тяло е хапче за сън пълен с ярки картини. Дава ми да мисля света безтегловно. Падащото тяло е съвършеното тяло. Падащото тяло е перфектният образ на човека. То е крайният израз на това, което винаги остава вярно.
Падащото тяло е отворено пространство, по-скоро именно пространно... тялото ми е винаги готово за потегляне в неизбежността на едно движение, на едно падане, на едно раздалечаване, на едно разпръсване.