„Subhuman, наподобяващ привидно биологически завършено творение на природата, с ръце, крака и нещо като мозък, с очи и уста, е въпреки всичко напълно различно създание. Той е само грубо копие на човешко същество с човеко-подобен образ. Вътрешно в това същество цари хаос пораждащ страх, населен от диви и неконтролируеми страсти, разрушителност без лице и име, най-низши инстинкти, оголена вулгарност. Нищо по-добро от един малоценен вид. Защото не всички които носят човешко лице са равни. Горко на онзи който забрави това.” *

Бих искал в този ред от хаос пораждащ страх, неподтиснати страсти, примитивни желания и неприкрита вулгарност, да добавя още нещо, да добавя кожа - тази на своето тяло. Кожата на онзи текст който ходи, онова забранено тяло, режисирано тяло, т яло – машина, онова органично тяло, убито тяло, фантазирано тяло, екстазно тяло, т яло - мембрана, или онова мое тяло между Ерос и Танатос, параноично тяло, електронно тяло, проектирано тяло, Киборг, политическо тяло, обществено тяло, подобрено тяло ( UPGRADE BODY ) - моето наследено тяло. Такава е моята собствена природа. Идеолозите съчинили този текст са писали за мен. Аз съм запленен и очарован от описанието което са ми дали. Чрез него добивам рядката възможност да провидя извън конвенциите -евфемизми, да намеря свое лично sub пространство. Да осмисля себе си като грубо копие, да стъпя върху своята малоценност и привидност. Да пропадна в себе си. Дали това ниво на под-човешкост не е последната свободна територия? Терен неудобен, нежелан за размяна и с това неуспешен за търговеца. Извън нивото на срама и непризнаването на срама, на различието и непризнаването на различието, на еднаквоста и непризнаването на еднаквоста. Пространство където това творение с ръце, крака и нещо като мозък всъщност отсъства. Очи и уста без стойност. Разрушителност без лице и име, защото аз/ти/той живеем зад лицето и името.

„Преди всичко творците на изкуството са хора, които искат да станат нечовеци”, пише Аполинер през 1913 г.

Човешкото тяло се основава на конфликта между два различни свята – този на конкретните предмети, същества, ситуации, събития и този на фикцията.

Театралният копнеж за съвършенно тяло може да бъде разбирано като част от всеобщият копнеж за едно идеално тяло. Напрежението между несъвършенството на реалното тяло и съвършенството на идеализираното директно касае всяка естетическа репрезентация в цялата история на изкуството.

В представената серия от изображения на страниците на списанието съм взел за модел изпълнителското тяло ( performing body ).

Бояна Кунст пише: „Въпреки че тялото е от първостепенно значение в театралното събитие, театърът винаги съдържа допускането че тялото е фактически излишно, или че трябва да бъде трансформирано или заменено с цел да бъде постигнато перфектното театрално представяне. ” Така както изпълнителското тяло в театъра по своята природа е артифициално (различно от всекидневното си поведение), така се забелязва и обратното – тялото във всекидневното си присъствие и поведение да се артифициализира, за разлика от ставащото все по достоверно изпълнителско тяло. Достоверността която излагам тук не е в смисъла на катарзиса в ритуала, а по-скоро в очевидноста на живеенето без идеал и без копнеж.

В този смисъл изкуството представя една психоаналитична подкрепа в цялата история на човечеството, утеха за нашата вродена тъга, че ние никога няма да владеем природата напълно, че нашият телесен организъм като част от тази природа винаги ще ни напомня за тази преходна структура с ограничени възможности за адаптация и постигане. Ако теорията е защитима и отношенията между идеалното и реалното тяло са съществените отношения детерминиращи естетическата репрезентация на тялото в цялата история, тогава в началото на второто хилядолетие ние в действителност изглежда сме конфронтирани не с нещо друго, а именно с невъзможното тяло – уклончива, неуловима, мимолетна, изкуствена структура, спрямо която нашето реално тяло изглежда ненужно и отживяло. Възбудата относно възможностите на изкустваните тела и изкрящият образ на тялото който изниква в съзнанието, няма дълго да отстъпва пред преходността на природата и нейните начини за репродукция като единствена възможност нашите тела да живеят. Този вид тяло ще бъде такова което не се поддава нито на времето, нито на пространството или на биологическата система, а ще представлява една изкуствена мрежа – покрита с прозрачен епидермис, под който може всяко, не само органично съдържание да бъде скрито. Този вид очакване заедно с нарастващите възможности то да стане реалност обаче инициира изчезването на онова оригинално напрежение и отношение между реалното и идеалното тяло – фундамента върху който се е базирала всяка телесна репрезентация в цялата история на изкуството.

В търсене на физическа форма която да задоволи критерия за перфектното театрално представление, все още се проявява добре познатият копнеж за невъзможното тяло, но вече заменено от друго - изкуственото тяло; единствено изкуственото тяло е способно да улови оригиналният език на театъра. Въпреки това в театралното представление тялото е винаги готово да предостави себе си (споразумявайки се) в размяната целяща да постигне един успешен образ, перфектната форма е една повърхност/епидермис способна на постоянни трансформации.

Концепцията която ни бомбардира, чрез този текст паднал от небето с който започнах е в това, че непризнаването или желанието за преодоляване на истинската и всеобща човешка под/същност поражда мита за идеалното същество, то от своя страна поражда мита (мита поражда мит) за невъзможното тяло, вече заменено от изкуственото тяло което е станало „обезпокоително живо” ( D. Harwey ). Вероятно съвсем скоро то ще обяви своят манифест за съвършенното и несъвършенното, за човешкото ( Human ) и нeчовешкото ( Subhuman ) и най-вероятно ние отново ще се разпознаем като Subhuman.

Subhuman се асоциира с цяла поредица от SUB понятия. Понятия които трасират и смесват ниско и високо, субтилно и субстанция, субверсия и сюблимация, сурогат и фундамент, субект и обект, човек и предмет.

Subhuman изразява отношението на обществото спрямо отделният човек в смисъла на неговата маргинализация, която се явява като sub-продукт на социалната, политическа, икономическа и културна ситуация, в нашият случай във време на преход към либерален капитализъм.

Subhuman е история за отхвърленото от пространството тяло, което е стимулирано от тежеста на падането в себе си, съсредоточено под своята кожа, като място за съществуване.

Subhuman употребява своето собствено тяло като предмет за експеримент с цел намиране на пукнатина през която може да бъде видяно значимото под-тяло или SubCorpus.

Subhuman проявява онези емоционални модели в които екзистенцията се превръща в субсистенция, а субстрата в екстракт.

Subhuman е SubPlot т.е. второстепенна сюжетна линия. Тя е в успоредно движение с нашето битуване, но е и активна среда където като на шега просветлението може да се трансформира в осветление, а вероятно и обратното.

Subhuman е всъщност SubTenant – пренаемател на своето тяло. Забележете, не дори наемател на тялото в което е, а този който го пре-наема от себе си, поради няколкото вида нечовешкости, които го оспорват помежду си.

За SubHuman , човека ( Human ) си остава мит.

За човека, Subhuman става мит.

 

 

* Листовки с този текст са летели над София хвърляни от самолети т.е. били сме бомбардирани с концепция, като част от фашистката пропаганда. Untermensch (German: subhuman) е термин от Наци расистката теория. Произлизаща от расистката теория на 19 век, Нацистката идеология поддържа това, че Германският народ е господстваща раса, а всички останали хора принадлежат на второстепенни раси в различна степен. Групите считани за Untermenschen включват Евреи, Славяни и Африканци.

 

 

 

Венелин Шурелов 01. 09. 2006 г.